Никога не съм имала приятели близнаци. В рода ми, нито по майчина, нито по бащина линия, няма близнаци. Никога не бях чувала думата „близначество“. Имала съм познати близнаци, но контактите ни се изчерпваха със случайна игра на ластик пред блока. Не съм наблюдавала деца, родени заедно – как растат, как общуват, как се развиват. Доколкото ми е известно, същото би казал и съпругът ми. И ето, че когато решихме да имаме свои деца, още от първия опит, се появиха две наведнъж. Изненадата беше огромна. Първоначално се изплашихме, после започнахме да се забавляваме с мисълта, че при нас няма да е като при „другите“. Днес мога да заявя, че няма по-голямо щастие. Това е истинска БЛАГОСЛОВИЯ!

Бременността ми мина като цяло много добре. Никакви усложнения, никакви проблеми, нито ден на легло, раждане в деветия месец след изпълнени 37 гестационни седмици. Аз изпитвах множество неудобства, но всичко беше в реда на нещата – от гаденето през болките в тазовата област и честите подготвителни контракции. В средата на бременността обаче ни връхлетя най-големият ужас, с който сме се сблъсквали до момента. Преминахме през кошмар, който ни държа в клещите си месеци наред, буквално до раждането.

Теоретично погледнато, имах високо рискова бременност. Дечицranna fetalna 02ата ни – еднояйчни близначки, поделяха обща плацента и имаха общ външен околоплоден мехур (хорион). Между тях имаше нещо като малка ципичка, която ги разделяше и през която вероятно са се виждали, както се вижда през тънко перде. Докато растяха в мен, за лекарите бяха „монохориоти, биамниоти“. Бяха жизнени, едното бебче беше винаги кротко, а другото – много подвижно и трудно за измерване.

На един от първите прегледи – т.нар. ранна фетална морфология, известен български акушер-гинеколог ме предупреди, че бременността ми е високо рискова и не е зле да почета това-онова, да се информирам, за да съм подготвена, ако настъпи лош обрат. Естествено, назначи ми дата за преглед след няколко седмици, за да видим какво ще е положението тогава. Тъй като е доста популярен и уважаван, реших, че повторна среща с него никак няма да ми е излишна. А иначе продължавах редовно (на всеки две седмици) да се следя при лекарите, при които бях избрала да родя.

След споменатия преглед се чувствах като попарена и затова започнах да чета за т.нар. TTTS (twin-to-twin transfusion syndrome) или трансфузионен синдром при близнаци. Това е едно тежко усложнение на бременности като моята, което настъпва при до около една пета от случаите и ако се развие на ранен етап, може да има фатален край и за двете бебета. Ситуация, при която между част от кръвоносните съдове в плацентата, се развиват връзки и едното бебче (донор) започва да дава от кръвта си на другото бебче (реципиент). Донорът става анемичен, околоплодните води в неговия амнион намаляват, често загива. Реципиентът от своя страна става голям, може да развие тромбози по съдовете и също е възможно да загине. За съжаление, въпросното усложнение не зависи по никакъв начин нито от начина на живот на майката, нито от генетични фактори, от нищо, върху което майката може да въздейства. Има дори случаи по света, при които една майка има последователно две бременности с еднояйчни близнаци – едната без, другата с такъв синдром. Иначе казано – много лош късмет, който оставя майката с вързани ръце. И истината е, че колкото и да си чел, си оставаш крайно неподготвен за „студения душ“.

Никога няма да забравя датата 16 декември 2008 г. – 18 г.с. от бременността. За втори път (с 6 седмици разлика между двете визити) посещавах въпросния известен, млад, надежден, изключително обаятелен специалист (умишлено няма да назова името му). Само две седмици по-рано бях минала на т.нар. втора фетална морфология, а седмица след нея – и на специализирана ехо-кардиография. На последния преглед известният д-р Велковски (признат детски кардиолог) беше прегледал доста обстойно сърчицата на бебчетата, специално време беше отделил и на плацентата. Нямаше абсолютно никакви данни за проблем. И изведнъж светът се срина. Съвсем неочаквано.

diagnosa-editВъпросният голям специалист ме наблюдава няколко минути, докато ми задаваше различни въпроси (кой е наблюдаващият ме лекар, досега на какви прегледи съм била и т.н.) и изведнъж със съвсем хладен и делови тон заяви, че нещата изобщо не са розови. Според него околоплодната течност в единия амнион била доста по-малко от тази в другия – в единия случай на минимума, а в другия – на максимума на нормата. Освен това, пикочният мехур на едното бебе бил по-малък от този на другото. Твърдеше също, че едното бебче е започнало да се превръща в „прилепен близнак“ и то ще бъде донорът, а другото – реципиентът. Със съпруга ми бяхме отишли за фетална морфология, но до такава изобщо не се стигна – децата ми явно бяха отписани. Гледахме огромния екран на стената насреща си с невярващи очи. Лекарят местеше трансдюсера по големия ми корем и прилагаше „доказателства“ за всяка своя дума. Дори обърна внимание, че коремът ми бил прекалено голям за тези срокове на бременността, пък макар и с близнаци. Странното е, че диагнозата бе поставена само въз основа на този единичен преглед, без проследяване и познаване на бременността ми. А другите акушер-гинеколози, с които се срещах твърдяха, че тази диагноза не може да се поставя от единично изолирано наблюдение. Нямаше Доплерово замерване, което доколкото ми е известно, е важно в такива случаи. Казано ни бе само, че децата за момента са напълно здрави, но скоро това щяло да се промени. Когато напускахме кабинета, бяхме изпратени с думите – „В тази бременност ще трябва да вземете тежко решение“.

diagnosa-pic

В първия момент имах чувството, че не става въпрос за мен и моята бременност. Не можех да повярвам. Със съпруга ми задавахме куп въпроси за възможни решения на проблема. Всички отговори, които получихме обаче, бяха повече от отчайващи. До края на „прегледа“ надеждата беше угаснала. Тогава дойдоха ужасът и отчаянието. Сълзите потекоха и два дни не можех да ги спра по никакъв начин. Опитвах се сама себе си да убедя, че това не е краят, но не успявах. Влудяваше ме мисълта, че трябва да абортирам две напълно здрави деца, както ни бе препоръчано. Не можех да си представя как ще стане този аборт – ами ако ги чуя и видя? Как ще живея след това? Що за човек ще съм ако убия най-ценния Божи дар? В същото време, ако тази диагноза бе вярна и децата ми започнеха да страдат, да агонизират в мен? Имам ли право да им причинявам най-ужасна смърт? Макар и само плод в утробата, за мен всяка от тях бе живо човече, моя свидна рожба и не можех да съм безразлична.

Благодаря на Бога, че два дни по-късно ни изпрати при проф. Чернев и доц. Карагьозова в Майчин дом, София. Прегледаха ме и не установиха никаква разлика в амнионите. По време на прегледа бебчетата бяха изключително активни и това според лекарите бе признак, че не страдат, а напротив. Пожелаха ми спокойни коледни празници и се разбрахме да отида на проследяване след 3 седмици. В този момент повярвах, че по Коледа наистина стават чудеса!

Видях се с проф. Чернев още два пъти – през три седмици между прегледите. Последният път, в средата на февруари, ми каза, че ако е имало такъв синдром, той със сигурност е щял да се прояви дотогава. Изпрати ме с думите, че карам нормална двуплодна бременност. Междувременно продължих да ходя на прегледи и проследяване при лекарите от 1 АГ болница „Св. София“, на които обаче не казах каква драма изживявам. Те научиха тази история след раждането на бебетата. Докато проследяваха бременността ми, те на всеки преглед се държаха изключително професионално – не пропускаха да направят всякакви замервания, редовно замерваха с Доплер. И нито веднъж с нищо не са ме плашили! Цял живот ще съм благодарна на д-р Янкова, д-р Гергов и най-вече на д-р Валентина Григорова, която извади на бял свят нашите златни момичета! Въпреки хубавите резултати при множеството прегледи обаче, до раждането аз все така продължавах да се страхувам. Много!

Най-после дойде и дългоочакваният ден. Момичетата се родиха с планово секцио при навършени 37 г.с. „Каката“ тежеше 2500 г и беше 46 см, а по-мъничката – 2450 г и 45 см. Бяха напълно здрави и добре развити. Дишаха самостоятелно, дори и 1 минута нямат прекарана в кувиоз. Кръвните им изследвания бяха с перфектни резултати – всичко в норма. Бяха при мен в стаята до изписването ни от болницата, което стана на 7мия ден след раждането. Думите на неонатолозите бяха, че децата са здрави и „жилави“. Не съм сигурна дали ми вярваха, когато им разказвах, че ни е поставяна диагнозата „трансфузионен синдром“. Слава Богу, всичко се оказа само една фалшива тревога. Но каква тревога само – на никого не пожелавам подобен кошмар!

DSC01136

В крайна сметка, ние бяхме „жертви“ на една неприятна, дори бих я нарекла глупава, грешка. За щастие нищо от лошите сценарии, с които се наложи да се запозная, не се сбъдна. И неслучайно споделям историята си. Щастливата й развръзка може да даде много надежда и да помогне на много момичета, очакващи еднояйчни близначета в България, да преживеят по-спокойно месеците до раждането на малките си съкровища. Още повече, че това вече се е случвало. С мен са се свързвали момичета с бременности, подобни на моята, на които е била поставяна тази диагноза и до раждането на техните дечица сме поддържали постоянна връзка. Аз съм споделяла как съм се чувствала след диагнозата, че съм се задушавала от същите страхове и това е нормална реакция. Давала съм кураж, доколкото приляга на човек неспециалист. А в месеци очакване, особено сковани от ужас заради евентуална загуба, това хич не е без значение.

Ако такова момиче чете тези редове сега, искам да й кажа следното – никога не бива да се губи вяра. Аз за момент я бях изгубила и не знам дали някога ще си го простя. Човек винаги трябва да има едно наум, че стават и грешки. Дори и най-големите специалисти ги допускат. Проблемът при нас не беше толкова в грешката, а по-скоро в начина, по който тя ни бе „сервирана“ – безмилостно, категорично, не търпящо възражения. За жалост, в България се налага пациентите да бъдат критични към лекарите, които ги преглеждат, дори когато са много известни имена. И е добре пациентите да не се предоверяват. Ако бъде поставена лоша диагноза, непременно трябва да се търсят още поне 2 мнения на големи специалисти и по възможност тези специалисти да нямат връзка помежду си. Най-важното обаче – никога не бива да се губи НАДЕЖДА! Дори когато изглежда, че такава няма, изведнъж може да стане чудо. Аз го изпитах и вярвам, че не съм единствената!

bebki

Реклами